МОЖЕМ ЛИ ДА ПОСТИГНЕМ ЦЕЛИТЕ НА ЗЕЛЕНАТА СДЕЛКА БЕЗ ДА ПРОМЕНИМ ХРАНИТЕЛНИТЕ СИ НАВИЦИ?

Европа директно“ – Благоевград покани млади автори да работят по теми от общоевропейския дневния ред и да представят начина, по който виждат зеленото възстановяване, опазването на околната среда, 5G мрежата и фалшивите новини, изкуствения интелект. Обединихме статиите в рубриката „Дигитални разкази на следващотото поколение ЕС“.

В тази публикация се поставя акцент върху отрицателните последици от индустриалното производство на храни и се извежда на преден план нуждата от промяна на хранителните навици, които са вредни не само за хората, но много повече за природата. 

Представяме ви дигиталния продукт на Георги Бойков!

Георги Бойков е доктор по Социология и основател на Рилски център за научни изследвания. Интересите му са в областта на социалната стратификация, мобилност и начин на живот, миграции, икономика, развитие на извънградските райони, производство на храни и хранителни вериги, устойчиво развитие.

Един от най-големите източници на вредни газове в атмосферата, при това в световен мащаб с дял вариращ между 21 и 37%[1], е производството на храни (основно животновъдство и земеделие).

            Въпреки че по този показател производството на храни е на едно от челните места, общественото внимание е насочено повече към транспорта или индустриалното производство. Дори в ЕС или САЩ производството на храни да отделя по-малко вредни газове, това не ги отделя от останалата част от света, защото точно тези икономики потребяват и значително количество храни, произведени другаде. Например, ЕС е вторият по големина вносител на соя[2], един от основните фуражи използван в индустриалното животновъдство (ферми-фабрики).

При това положение е уместен въпросът: защо фокусът не е точно върху производството на храни като силно вредно за околната среда?

Преди няколко години в Световния икономически форум беше публикувана статия на на Джереми Колър със заглавието „Пристрастени сме към месото, а това унищожава планетата ни“.[3] Авторът не влиза в ролята на застъпник на вегетарианството или веганството, нито пък спрямо отношението към животните.  Напротив, извежда на преден план навиците ни като потребители, за последиците от тези навици и, че факта, че е настъпил момента да променим тези навици преди да е станало прекалено късно.

            Оказва се, че новите тенденции в потребителските навици, особено в развитите страни, насочват компании и инвеститори да търсят алтернативи на храната от животински произход, като дори все повече производители се ориентират да предлага заместители, произведени от растителни култури, богати на протеини.

            Въпреки че технократи, като Бил Гейтс залагат на технологичното решение на проблема[4], истината е, че населението на Земята е прекалено голямо (наближаващо 8 милиарда[5]) и стандарта на живот на все повече хора се увеличава, което неизменно води до засилване на потреблението и безспирния стремеж за удовлетворяване на желанията.

            Ако допреди 20-30 години, стандарта на живот бе висок основно в САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и страните от Западна Европа и Далечния Изток (тогава наричани „Златния милиард“), то оттогава насам в тази група вече влизат и страни, които бяха много по-изостанали в развитието си тогава (Китай, Индия, Бразилия, ЮАР и др.). Тоест, броя на потребителите в световен план, чийто жизнен стандарт се е повишил до ниво, което вече не се ограничава само до удовлетворяване на основни нужди се е увеличил значително. Така например, според анализ на развитието на Средната класа в Китай  и нейните потребителските способности на Центъра за стратегически и международни изследвания, базиран във Вашингтон, САЩ, се установява, че тя е нараснала от едва три процента през 2000 година до почти половината население през 2018 година![6] Съответно и предпочитания в начина на хранене също са се променили, като се е увеличило потреблението на протеини от животински произход сред китайската средната класа[7], което от своя страна е довело до увеличение на производството на храни и е увеличило значителено натиска върху околната среда.

            Това неизбежно води до претоварване на природата, която е източник на нашето прехранване и благоденствие.

            Екосистемата е напълно интегрирана част от нашата социална и икономическа дейност и е единственият начин да имаме устойчиво общество, стига да я използваме рационално. Например почвата е неизчерпаем и възобновим източник на енергия и суровини, стига, разбира се, да се използва умерено. Неслучайно, традиционните общества са се отнасяли с почит към природата. За това свидетелстват обичаите, които са имали, или ритуалите, които са изпълнявали,  дори богове и светци, на които са се прекланяли, и са били на особена почит, все свързани със земята и земеделието.

Традиционните разбирания и отношение към природата се промени с навлизането в Индустриалната ера и отключването на енергийните запаси на планетата, складирани в изкопаемите горива. Първо въглищата, после нефта, природния газ, уранът.

С откриването на невероятните възможности на изкопаемите горива на съществуващите екосистеми започна да се гледа по съвсем различен начин. Откри се възможност да се „ограничи” или дори „премахне” зависимостта на човека от природата. И това не бе достатъчно. Човекът реши, че вече не му е достатъчно да взема само „лихвата” (използвайки метафората на Алвин Тофлър[8]), а реши, че е дошло време да вземе направо „главницата”.

Още през 2011 година, ЕК публикува „Пътна карта за ефективно използване на ресурсите в Европа“. В нея бе посочено, че се очаква до средата на века търсенето на храна, фураж и целулоза ще се увеличи до 79 %, но  „60 % от основните екосистеми на света, които спомагат за производството на тези ресурси, вече са изчерпани или се използват неустойчиво. Ако равнището на използване на ресурсите остане същото, до 2050 г. ще се нуждаем сумарно от еквивалента на повече от две планети, които да ни снабдяват, а стремежът на много хора към по-добър стандарт на живот ще остане неосъществен.”[9]

В голяма степен за това изтощаване на екосистемата вина има индустриалното земеделие и методите на „Зелената революция” (въведена през първата половина на XX век), защото нейната основа, не е екологично устойчива.

В основата на „Зелената революция” стои интензивното използване на машини, изкуствени торове и препарати, които се произведени от изкопаеми горива, или се нуждаят от тях, за да функционират (което от съвременна гледна точка не я прави „зелена“ изобщо). Резултатите наистина са впечатляващи, като само за периода 1950-1984, с въвеждането на сортове, които увеличават добива, и интензивното използване на изкопаеми горива (под формата на пестициди, торове, електричество за захранване на напоителните системи или като гориво за машинния парк и транспортиране на продукцията), довежда до увеличаване на зърнопроизводството с 2,6 пъти.[10]

Последиците от „Зелената революция” обаче се оказаха силно негативни. Интензивното използване на почвите, както и на изкуствени торове, доведе до увеличена ерозия на почвите, замърсени подпочвени и повърхностни води, а усиленото използване на пестициди – до сериозни здравословни и екологични проблеми.[11]

Макар и наистина да способства за увеличаване на земеделската продукция, цената, която се плати за това увеличение впоследствие се оказа прекалено висока, а дори е възможно да се окаже катастрофална. Без изкопаемите горива „Зелената революция” нямаше да бъде възможна. Транспортът, опаковането, цялата механизация и машините, свързана със земеделски дейности, напояването, изкуствените торове, пестицидите, приготвяне на храна и т.н., това са все процеси, за които са необходими изкопаеми горива (основно нефт и газ). Например от нефт се правят пестицидите и опаковките, а от газ амонячните торове. Ако не бяха тези „евтини” енергийни ресурси, земеделието нямаше да е в състояние да поддържа увеличаващия се брой хора и вероятно този растеж отдавна щеше да бъде лимитиран до физическите способности на Земята.

Вандана Шива твърди, че: „ако ХХ век е векът на нефта, то XXI ще бъде векът на биологията”. Тя достига до този извод, разсъждавайки върху развитието на индустриалното земеделие, което чрез глобализацията носи най-голямата заплаха за човешкия живот, идваща от храната и водата, най-вече от тяхното замърсяване и от монополисткия контрол върху тези жизнени продукти и ресурси. Според нея точно индустриализацията на хранителната система ни „подари” болести като „Луда крава”, ракови заболявания сред животни и растения,  ендокринни разкъсвания и т.н.

Генетичното инженерство въвежда нови екологични рискове чрез хранителната верига, тъй като генетичното замърсяване носи нови рискове за здравето, създавани от храните. Контролирайки възпроизводството на растенията, чрез изкуствено произведени семена, корпорациите не просто притежават самите семена, а цялата хранителна верига.[12]

Земеделието от индустриален тип не просто е зависимо от наличието на „евтини” енергийни ресурси, но то е и изключително енергоемко. По изчисления на Дейвид Пиментел и Марио Джампиетро в САЩ системата на производство на храна консумира десет пъти повече енергия, отколкото произвежда под формата на  хранителна енергия. В Китай и Европа това съотношение е дори по-високо.[13] Изразходването, с усилено темпо, на изкопаеми горива (особено за нуждите на земеделието) не само  че драстично намали тяхната наличност, но доведе до множество други проблеми – загуба на земи, безразборно изсичане на гори, замърсяване на почви, води, въздух и т.н.

С разрастването на индустриалното земеделие се увеличават и т. нар. „хранителни транспортни разходи” (food miles). Така се нарича разстоянието, което пропътува храната от мястото на производство до мястото на дистрибутиране (потребление).[14]

За разстоянието, което пропътува дадена храна, за да бъде консумирана, е достатъчно показателен примерът, който дава Норман Чърч в своята публикация „Защо нашата храна е толкова зависима от нефта”-  че при внос на замразена маруля от САЩ във Великобритания, транспортирайки я със самолет, за да бъде превозена  1 калория храна през Атлантика, са нужни 127 калории енергия, при това изключвайки енергията, изразходвана за култивиране, пакетиране, замразяване и дистрибутиране.[15], с което общите енергийни разходи, биха се увеличили значително.

Оказва се, че килограм храна, която се транспортира глобално, генерира десет килограма емисии въглероден двуокис. Производството на храна за износ и нейното транспортиране е свързано с увеличаване на въглеводородните емисии между шест и дванадесет пъти повече, отколкото храната местно производство.[16]

И това не е проблем само от екологична точка, а и от чисто икономическа. Намаляването или загубата на тези основни ресурси, както и унищожаването на екосистемата, също водят и до подкопаване на растежа, което няма как да не се отрази в разклащане устоите на настоящия социално-икономическия модел.[17]

            В продължение на години на екосистемите се гледаше просто като на даденост или нещо сантиментално, свързано единствено с „морални дилеми”. Такова пренебрежение към природата, която ни изхранва, се оказа напълно погрешен подход, който вече напълно ясно се осъзнава от всички заинтересовани страни, но едва след преминаване връхната точка в добива на нефта. Макар и все още повече като желание, отколкото като реални действия, промяната в тези разбирания си проправя път, което е видно и от официални документи като Пътната карта за ефективно използване на ресурсите в Европа, изготвена от ЕК през септември 2011 г.: „Днес обаче сме изправени пред двойното предизвикателство да стимулираме растежа, необходим за осигуряване на работни места и жизнен стандарт на европейците, и да гарантираме, че качеството на този растеж ще доведе до устойчиво бъдеще. За да се справим с тези предизвикателства и да ги превърнем във възможности, в рамките на едно поколение икономиката ни ще трябва да претърпи радикална промяна, която да обхване енергийната, промишлената, селскостопанската, риболовната и транспортната система, а също така поведението на производителите и потребителите.”[18]

През 2014 година, излезе доклад на Чатъм Хаус, където се посочва, че без промяна в глобалното потребление на месо и млечни продукти е малко вероятно повишаването на глобалната температура да се задържи под два градуса по Целзий. Този процес обаче е възпрепятстван от редица фактори, които спъват промените в сектора, като не на последно място страхът от обратна реакция, които водят до липса на желание у правителствата както и част от неправителствените организации за защита на околната среда за провеждане на политики или кампании за промяна на поведението на потребителите. [19]

Затова и инициативата на ЕК за Зелена сделка[20], макар и със закъснение е изключително важна, защото поставя акцент в политиките спроямо отношението ни към природата, а стратегията „От фермата до вилицата“[21] задават политиките по отношение производството на храни.

Все пак, политиките са важни, но без промяната поведението на потребителите, могат да си останат само един светъл стремеж.